“Обадих се в Отдел „Закрила на детето” и вместо да искам да обсъдя поредния случай, им казах, че искам аз да бъда техен случай.“
Здравейте! Казвам се И. През последните 14 години животът ми е свързан със системата, социалната система.
През 2008 година се влях в редиците на хората, които работят по деинституционализацията и намирането на алтернатива на Домовете за децата, лишени от родителска грижа.
Всичко започна като в сън. Отидох на интервю и ме приеха да бъда част от Областния екип по приемна грижа. След много обучения и придружаване, започнах да проучвам, оценявам, обучавам и подкрепям приемни родители. Не след дълго започнах да настанявам деца в приемни семейства. Опитвах се да ги подготвям за техния скок в неизвестното. Опитвах се да ги подкрепям в сблъсъка им с новата им реалност. Опитвах се да работя по тяхната изгубена идентичност. Подкрепях преместването на деца от големите институции с идеята, че това е по-добре за тях.
Трябва да си призная, че понякога се получаваше, а понякога усилията, моите и на екипа, в който работих, бяха напразни.
Не ме разбирайте погрешно, аз вярвам в нуждата от деинституционализация. Убеден съм, че децата не трябва да стоят по институции. Сигурен съм, че няма по-добро за едно дете от това да расте в среда близка до семейната. Наясно съм, че ако не може детето да бъде със своите родители е много по-добре да живее в приемно семейство или при осиновители.
Въпреки всичко мога да ви уверя, че когато преди повече от 14 години започнахме тази реформа, не бяхме готови за всички препятствия, пред които трябваше да се изправим. Трябваше да водим много битки с директори на институции. Налагаше се да се изправим пред предразсъдъците на една част от обществото. Борихме се със скептицизма на част от социалните работници. Опитвахме се да „създадем” подходящите приемни семейства и в тях да настаним точно това дете, което би се чувствало най-добре.
Днес, 14 години по-късно, продължавам да си спомням имена, лица, истории на деца, които бяха част от системата на институциите и бяха преместени в системата на приемната грижа.
Някъде успяхме, другаде се провалихме. По мое мнение системата се оказа неподготвена да отговори на всички допълнителни въпроси и нюанси, които деинституционализацията повдигна. Работеше се на парче. Трудно се намираше някой, който да подкрепи адекватно родното семейство и така деца се обричаха на дълго странстване по приемни семейства или осиновяване далеч от семействата си и страната си.
Някъде по това време станах част и от регионалния Съвет по осиновяване. Започнах да подготвям обучителната програма за кандидат-осиновители. Разговарях с колегите, които работеха с кандидат-осиновителите и осиновителите.
Сега вече знаех какво е да си в обувките на приемния родител, приемното дете, кандидат-осиновителя, специалиста, който работи с тях. Или поне така си мислех.
И тогава…
Здравейте, казвам се И.! Вече две години, аз и моето семейство, сме осиновители на едно прекрасно дете, момиче, което скоро ще стане на 4 години.
Дълги години бях от едната страна на системата, но още от малък съм бил наясно, че един ден ще бъда това, което съм сега – осиновител. Желанието ми да помагам и усета ми „да влизам в чуждите обувки” ме е подготвял през последните години, докато един момент цялото ми семейство узрее и направи крачка към социалната система. Бях наясно, че един ден ще бъда или приемен родител или осиновител. Знаците го показваха!
В деня, когато със съпругата ми си казахме, че вече сме готови да преминем от другата страна на социалната система, бях наясно, чисто практически какво ме очаква. Знаех стъпките, може би наизуст. Познавах до един социалните работници, които отговаряха за кандидат-осиновителите.
Трябваше да се смиря и да осъзная, че тръгвам не като специалист, бивш член на Съвета по осиновяване, обучител, психолог, а като обикновен кандидат-осиновител. Обадих се в Отдел „Закрила на детето” и вместо да искам да обсъдя поредния случай, им казах, че искам аз да бъда техен случай.
Получих списъка с документи. Ходихме, в продължение на около три дни, по различни институции и събирахме всичко необходимо. Станахме част от обучителната програма, не като обучител, роля, която обичам, а като обучаем, който се опитва да бъде полезен на другите кандидати. Преминахме през интервюта – подробни и любопитни. Посетиха дома ни. Говориха със сина ни и поръчителите ни. Практически знаех какво ме очаква. Бях готов. Знаех стъпките наизуст.
Емоционално бях изпълнен със силно очакване. 12 години се подготвяхме и узрявахме, постепенно за тази стъпка, стъпка от другата страна на социалната система. Бяхме подготвили всичките ни близки. Бяхме говорили с 5-годишния ни син. Събрахме снимки, които да покажем на нашето бъдещо дете, за да може да е подготвено за промяната в живота му. Съчиних приказка, която да използвам в контакт с детето. Как гълъбчето (детето) отива в семейството на мечките (ние самите). Бяхме одобрени и зачакахме обаждания.
И така чакахме 2 години.
Историята е дълга, но бяхме готови да се грижим за дете без значение от пол, етнос… Бяхме готови да отидем до другия край на България… Единствено искахме детето да е по-малко от нашия син. Знаех, че така е добре за семейната система, нали съм и от другата й страна.
В края на двегодишния период ни се обадиха. Бях на работа. Обсъждахме случай с колега. Когато непознат глас от непознат номер се обади и ме каза, че има дете за нас, бях на път да колабирам. Почти се свлякох на земята и захлипах от радост.
Мислех, че най-трудното беше да кажем „да” за детето, но се оказа, че в следващия месец и половина ще се сблъскаме с много препятствия, поставени от системата или попаднали в нея. Опитвахме се да си сътрудничим със социални служби, социални работници, приемни родители, лекари, болници. Стараехме се да прекараме повече време с детето, както и да дадем възможност на нашия син да опознае новия член на семейството. Много дълги пътувания. Много въпроси. Малко отговори.
В крайна сметка, ден преди цялата страна да бъде затворена заради пандемията, ние отбелязахме нашия първи Щъркелов ден. Нашето момиче влезе в нашия дом. И така застанах от двете страни на една система. От едната страна бях специалист с дългогодишен опит в деинституционализацията. От другата страна бях случай на същата система, като осиновител.
Проект „Участие, напътствие, сътрудничество, доверие“ се изпълнява от Фондация „Код УЧАСТИЕ“ с цел да подкрепи група от активни родители и млади хора с личен опит в грижа – „приятели-експерти“ на Фонд “Мечтата на Таня“, като развива уменията им за лидерство и самозастъпничество.